Пътешествието на Стив има за цел да събере средства за благотворителната организация "Мерилин", която осигурява медицински грижи за хората пострадали от природни бедствия, военни конфликти, епидемии и др. За целта Стив е предвидил маршрута му да минава през множество тропически области и райони, които са засегнати от такъв род природни бедствия, за да може да се привлече вниманието на хората по света към проблема и да станат те съпричастни към каузата. Ето защо по време на пътуването си Стив участва в множество срещи с институции, бизнесмени и организации, а също така прави и презентации в редица училища и униварситети. Ето какво разказва Стив за своите приключения, след финала на първата отсечка от пътешествието - от Лондон до Кейптаун:
"Също както повечето решения с важни последици, така и това беше взето докато седях в пъб-клуба, с бира в едната ръка и с мини-атлас в другата. Работех като лекар в болницата и ме измъчваше въпроса дали съм достатъчно смел, или може би достатъчно глупав, за да се разделя с всичко - с приятелите си, със семейството, със страната си и с работата, която обичах. Накрая си позволих да игнорирам всички съмнения и да се впусна в това епично приключение - да премина на велосипед 6-те земни континента за 5 години. Бях едновременно ужасен и нетърпелив да тръгна.
Така започна моята самотна миграция на юг, а докато напредвах бавно, изпълнен с трепети и емоции, над Великобритания се беше настанила най-студената зима от 30 години насам. След като на няколко пъти се оказах под кръстосания обстрел от снежните топки на английските ученици реших да се прехвърля с ферибота до Франция, където се оказа, че времето е също толкова студено.Докато изкачвах Алпите температурите през нощта често падаха до минус 20°C. В Източна Европа беше доста по-топло, но пък се сблъсках с други предизвикателства, например Гърция се оказа средище на поредица от яростни атаки от страна на множество строго териториални фермерски кучета, поради което ми стана навик често да се забързвам скоростта си, за да избягам от песовете, които ме гонеха.
Като стигнах в Турция на няколко пъти се чудих коя точно част от велосипеда ми щрака толкова зловещо, докато накрая установих, че всъщност прищраква собственото ми ляво коляно, което беше започнало да ме боли и да се издува. Отидох да си направя снимка и се оказа, че част от хрущяла на края на бедрената ми кост се е отчупила. Видях се принуден да оставя велосипеда си на сигурно място при приятели и с разбито сърце, съкрушен и обезсърчен се върнах на автостоп в Лондон, за да ме оперират. След операцията и двумесечната физиотерапия се почуствах обновен, духът ми се повдигна и се върнах в Истанбул, готов да изследвам Близкия Изток. Много скоро бях удивен от неповторимото гостоприемство, което срещнах по пътя си.
В Кайро се срещнах с Ниоми - мой приятел от Англия, с когото възнамерявахме заедно да прекосим Африка. Без особени усилия преминахме през равния терен по бреговете на Нил през Египет и Судан, но като стигнахме до Етиопия скоро се почуствахме сякаш прекосяваме море - духаше бурен вятър, а пясъчните хълмове се местеха като живи, приличаха на големи морски вълни, които сякаш се опитваха да ни погълнат. Всеки ден орди от деца ни преследваха, крещяха, просеха пари, размахваха пръчки, хвърляха камъни и крадяха вещи от велосипедите ни.
Около Коледа преядох, с ясното съзнание, че се нуждая от калории. Бях свалил 15 килограма и едва ли може да си представи човек по-жалка и смешна картинка от тази, която аз представлявах - възрастен мъж с провиснал ластичен спортен екип.Понеже Ниоми реши да хване автобуса до Найроби, аз продължих сам през сухите и слабонаселени неплодородни области на Северна Кения - дом на войнствени племена, номади и безжалостни бандити. За да прекося реката Омо натоварих велосипеда си в едно издълбано от дънер кану, а на другия бряг се наложи да да бутам велосипеда дни наред през пясъчна и безлюдна пустиня, разположена на самия край на цивилизацията.
След това тежко изпитание на силите ми отново се събрахме с Ниоми за следващата част от пътуването - през зелените и леко хълмисти чаени плантации на Уганда и Руанда, а пътя ни беше съпроводен с безбройни блестящи погледи и ослепителни усмивки. Южна Африка беше точно Черния континент от моето въображение - див, самотен, ужасяващ... и същевременно вдъхновяващ. За щастие, успях да премина през родината на лъвовете без да бъда разкъсан, което си е направо за хвалене.
Накрая - след 23 215 километра, 26 държавни граници, една година и четири месеца на път, от които 265 дни в Африка и 113 на брой сменени спукани гуми - стигнах до нос Добра надежда.
Научих всичко за Белинда - така съм кръстил моя велосипед. Дръжките на кормилото и са пристегнати с овехтели еликтрически кабели, рамката е силно надраскана, много от спиците са отдавна изгубени, а веригата на някои места е закрепена с връзки от обувки. Белинда носи белезите и охлузванията от тези 16 месеца път, също както и аз. Контурите на краката ми са променени, сега съм много по-слаб, имам два малки белега на лявото си коляно, а пък прическата ми клони към добре издухан от всякъде мулет.
По време на пътя имах възможност да преспя на най-разнообразни и любопитни места. Освен в палатката ми, съм преспивал също и в църкви, изоставени замъци, училища, болници, във ферма за крокодили и под навес за водни биволи.
Най-много от всичко ми допадна изключителното доверие и щедростта на стотиците хора, които ме срещаха по пътя и ме окуражаваха да продължавам напред. Никога никой не е отказвал да ми даде вода, а освен това нямат брой шофьорите, които спираха насред път, за да ми предложат храна, или вода, или да ме поканят някъде да пренощувам. Само за пример - три пъти ми даваха пари, веднъж ми връчиха торба с 36 портокала, а в един случай ми повериха даже ключовете от една вила на морския бряг!
Беше истинско удоволствие тази първа част от моето пътешествие, поради толкова много причини. Да живея навън, постоянното физическо усилие и всички тези непознати лица и места сякаш се бяха уговорили да ме накарат да се чувствам по-жив от когато и да било преди. Убедих се от собствен опит колко непредсказуем е живота, често пъти не съм знаел къде ще ме завари нощта, усетих и тръпката да нося всичко, което ми е необходимо в дисагите на велосипеда си - всичко това ми даде една свобода, която едва ли ще имам някога отново. Вече не се чувствам затворен в клопката на неизменните бързи решения, които човек се налага да взема когато живее в големия град, сега се чувствам свободен, а това е едно много добро чувство.Останаха ми много топли и трайни спомени от Африка. Ще помня винаги великолепните гледки, гъстите гори, празните пустини, високите планини и движещите се хълмове, но нито един пейзаж не беше толкова жив, цветен и вдъхновяващ колкото хората, които срещах по пътя си. Наистина се затруднявам какво да отговоря, когато ме питат кое най-много ми е харесало. Определено е свързано с хората, това което най-много ми харесва, но то включва толкова много неща, че наистина не знам кое точно да спомена.
Обикновено Африка влиза в заглавията на вестниците с лоши новини - болести, военни конфликти, корупция, бедност или престъпност. Медиите обрисуват този континент или като жертва, или като егоистично и опасно място, пълно с престъпници и бунтовници. Е, след като преминах на велосипед цялата дължина на този континент, вече мога да кажа, че по съвсем различен начин виждам нещата. Много от проблемите на Африка остават в страни от общественото внимание. Преди 9 месеца, когато стъпих на африканска земя, бях убеден, че това е най-разочароващия, опасен и неразбираем континент на Земята. Сега вече знам, че ще запомня Африка като най-човешкото, жизнеутвърждаващо и може би най-красиво място на света."
Източник: /Positive News/
Фотоизточници: Сайтът на кампанията (cyclingthe6.com) и Блогът на Стив (cyclingthe6.blogspot.com)
-
-
