Аз седях на пейката до нея и се обърнах да я погледна, като се готвех да й се усмихна... но тя изобщо не погледна към мен. И така ние си седяхме една до друга, чакахме дрехите да се въртят, без да си обелим и дума, въпреки че тя продължаваше с нейното "мърморене", което постепенно започна да ме успокоява и сякаш ме унасяше на някакво далечно и спокойно място.
Когато нейната пералня спря, жената просто продължи да си седи на пейката, не бързаше да стане и да извади дрехите преди да са се намачкали, както правят толкова много хора. Аз започнах да се чудя коя ли е тази жена, каква ли е нейната "история", и дали тези дрехи са изобщо нейни, или просто е влязла тук, за да си поседне.
Когато и моята пералня свърши, аз станах и започнах да сгъвам нещата си, а тя продължи да си седи. Почти бях свършила, когато тя стана и дойде до мен. Очите й бяха мътно сини и сякаш гледаше през мен, за момент ми се стори, че може и да я познавам, но така и не се сетих откъде. Аз й се се усмихнах, а тя много грациозно ми подаде едно малко листче, на което пишеше: "Аз съм съвсем обикновена жена, макар че много хора ме смятат за странна. Не съм говорила с никого, откакто синът ми загина във войната. Благодаря ви, че седяхте до мен, докато се молех за него." Като прочетох листчето, очите ми се напълниха със сълзи, а женицата протегна ръката си и стисна моята. Аз осъзнах, че нейното "мърморене" всъщност е било молитва, а това, че не поглеждаше никого е било заради чувството на безнадеждност. Колко ли й е било тъжно, че всички я отбягват, заради това, че им се струва "различна".
Аз още много пъти идвах в тази обществена пералня, и винаги, когато се засичахме с тази жена, сядахме на една и съща пейка и седяхме заедно, докато тя се молеше. Един ден като дойдох, видях една добре облечена дама, която явно се чувстваше доста неудобно на това място. Аз я поздравих, а тя ми отговори с кимване. После аз седнах на "моята пейка" и зачаках да дойде възрастната ми приятелка, за да се молим заедно, както обикновено, обаче тя не дойде този ден.
Почаках известно време, а после започнах сама да си шепна молитвата, защото я бях вече запомнила, след като толкова пъти бях слушала моята "непозната приятелка" да я казва. Жената, която бях забелязала при влизането си, дойде по-наблизо и ме попита дали може да седне до мен. Почти бях готова да кажа, че чакам "приятелка", но в крайна сметка казах "Разбира се" и тя седна, погледна ме и имаше най-ясносините очи, които някога бях виждала.
След малко тя се представи като "Алис", разменихме си обичайните реплики при запознанство, а след това и двете потънахме в мълчание, което сякаш продължи с часове. Най-накрая "Алис" ме попита дали идвам често тук в пералнята. Помислих си, че въпросът й е странен, но все пак беше по-добре, отколкото да си говорим за времето. Обясних й, че обикновено се срещам тук с "приятелка", с която седим заедно, но този ден тя явно няма да дойде. Алис ме прекъсна с изпъване на ръката си, при което аз забелязах, че има идеално направен маникюр, красиви пръстени, и едно едва доловимо чувство на неудобство, по всичко личеше, че не е от тези жени, които често ползват обществените перални.
Алис тихо започна да ми разказва за жена, която тя наричаше "Майка". Разказа ми за огромната практика, която тя е имала като учител и с каква любов е възпитавала децата. Каза също, че майка й идвала тук всяка седмица, и просто си седяла тихичко. Пускала допълнително монети в пералнята, ако се случи дрехите да спрат, а на нея още да й трябва време. Роднините й си мислели, че има деменция, но жената не създавала проблеми, просто била загубила сина си във Виетнам, и така и не успяла да го прежали. Синът й идвал в тази пералня да си пере дрехите много години преди да иде във Виетнам, когато още учел в колеж и се прибирал вкъщи за ваканциите.
Слушах внимателно историята на Алис и постепенно всичко започна да ми става ясно - тя изглежда беше дъщеря на моята "приятелка", а "приятелката ми" явно се чувстваше на това място най-близо до своят син. Но Алис изглежда не знаеше, че майка й никога не седеше просто тихичко, а всъщност винаги се молеше за загиналия си син.
Когато Алис свърши разказа си ме попита: "Вие познавате ли майка ми?" На което аз отговорих без колебание, че не само я познавам, но и че се срещаме тук много често, и винаги сядаме на тази пейка, за да се молим заедно за нейния любим син. Алис се изправи, приготвяйки се да си тръгва, но преди това ми подаде един изящен пощенски плик и ми каза "Мисля, че това е за вас", след което си тръгне без да каже нито дума повече.
Седнах отново на пейката и се загледах в плика, който беше без адрес, само пишеше "За един скъп приятел". После си поех дълбоко въздух, отворих го и започнах да чета:
"Скъпа моя приятелко, която ми правеше компания,
В началото, когато идвах тук, аз идвах обзета от мъка, седях, спомнях си за моето момче и се молех за него. Хората ме поглеждаха за кратко, а после се отдръпваха от мен, като че ли съм малко нещо луда. Но аз продължавах да идвам, седях си на същото място всеки път, говорех си с момчето ми и се молех той да разбере колко много го обичам и колко горда се чувствам, че съм негова майка. След това, един ден ти дойде и седна до мен. Мина се известно време, а ти продължаваше да идваш и да седиш до мен, и молитвите ми постепенно станаха и твои молитви. Чудех се дали една такава последователка като теб успява да разбира тихите брътвежи на една стара глупачка като мен, но някак си ти успяваше да ме разбираш... В този живот аз се опитвах да бъда добра, да бъда човек, на който другите винаги да могат да разчитат, че ще им помогна и съдействам, никога никого не съм искала да нараня. Така възпитах и моя син, и той стана добър човек , а също и другите ми деца станаха умни и мили. Щом четеш това, значи си се срещнала с моята дъщеря Алис. Тя е много изискана дама, но си мисли, че съм започнала да губя разсъдъка си. По едно време и аз така си мислех... но после срещнах теб. Ти нищо не поиска от мен, а ми даде нещо, което ще нося със себе си докато си ида от тази земя. Ти ме прие и се отнесе към мен с уважение, постъпи толкова мило с мен, непознатата. Това, което може би не си разбрала, е, че когато аз идвах тук, започнах наистина да чакам с нетърпение времето, прекарано с теб. Имах голямо желание да те видя, скъпа приятелко, а така и не научих твоето име. Чувствам, че много скоро ще ида при моя син, и исках да ти напиша това писмо докато съзнанието ми е още ясно, за да съм сигурна, че Алис ще изпълни моята воля. Твоето присъствие, и това, че приемаш различните, означават много за мен. Никой не ми е правил такава добрина без да очаква нещо в замяна. Аз винаги съм се раздавала с радост, но подаръка, който ти ми даде, е безценен: ти ме прие и прекарваше времето си с една стара баба, която всички други смятаха за "луда". Винаги ще ти бъда задължена и винаги ще те нося в сърцето си.
Безценна приятелко, обичам те и оставих нещо специално за теб, за да ме помниш, както и за всички други хора, които идват на това място. Бъди благословена завинаги!"
.jpg)
Понякога, без да се замислим, ние правим нещо дребно, а то се оказва истинско чудо в живота на някого. "Специалното нещо", което тя ми остави, беше една чудесна нова пейка, която имаше малка паметна табелка най-отгоре.Съвсем просто и искрено, там беше написано: Рай на земята: Приятел до Приятел.
Аз бях и все още се чувствам благословена, че тогава - през първия ден като се срещнахме - послушах сърцето си и наистина повярвах, че трябва да споделя времето си, седейки на пейката и молейки се заедно с тази жена, на такова необичайно място. И сега отивам там понякога, сядам на пейката и казвам кратка молитва за моята приятелка... и винаги си тръгвам с усмивка!
-
-
