Текст и снимки: З.Манова
Пътечката се виеше сред изкривени дъбове обрасли с множество лиани, колкото и странна да изглежда комбинацията дъб-лиана. Честно казано не знаех, че и в България растат лиани, но тук те се срещаха в наистина голямо изобилие, поради което гледката много ми напомняше на тропическите гори-джунгли, каквито бях виждала само в научнопопулярните филми. Чуваха се множество птици, от които най-гласовита беше една, чиято песен беше не толкова песен, ами по-скоро приличаше на къркорене такова едно, сякаш някой се мъчи да запали някакъв разбрицан автомобилен двигател (така и не разбрах каква е тази птица, но никога не я бях чувала преди).
Денят беше изключително горещ, а пътечката се изкачваше нагоре, затова въпреки дебелата сянка аз се обливах в пот. След няколко завоя стигнах и до самия манастирски комплекс, от който първоначално нищо не се виждаше, с изключение на една облицована с дърво сграда, която в последствие разбрах, че е музея и, разбира се, касата. Не знам защо очаквах, че като е манастир не би трябвало да има входна такса, но реших че и това е един от множеството български абсурди. Освен това мислех, че манастирът е действащ и затова ми се видя още по-нехристиянско да ми се искат пари за вход, но така или иначе, макар и с леко негодувание, си платих билета, който за възрастни струваше 5лв. Чичкото на касата ме информира, че облицованата с дърво сграда е музеят към манастира и, ако искам, мога да вляза да го разгледам първо него (изглежда беше решил, че съм твърде прегряла от жегата и имам нужда от разхлаждане.)Е, влязох в музея. Оказа се не само, че не е особено хладно вътре, но и в експозицията преобладаваха основно икони, които даже не ми изглеждаха кой знае колко древни. Не представляваха голям интерес за мен, в крайна сметка доста български църкви и манастири съм посещавала и определено съм се нагледала на всякакви икони. На всичкото отгоре втория етаж на музея беше затворен поради ремонт, може би там е имало и по-интересни експонати, но аз така или иначе не успях да ги видя. Освен иконите имаше изложено и едно ръждясало кандило, което май беше единственото що-годе интересно нещо в целия музей, защото изглеждаше действително древно и автентично. За сметка на това в експозицията имаше огромно количество най-разнообразни сувенирчета, т.е. предметите, които се продаваха, бяха многократно повече от всичко друго в този т. нар. "музей", който май беше много по-правилно да се нарече "магазин". Излязох от "музея" точно 3 минути, след като бях влязла, а и самия факт, че не направих нито една снимка вътре, би трябвало да говори достатъчно за това, че не видях нищо, което да си струва снимането.
Насочих се към алеята, обозначена като водеща към самия манастир, при което ми направи впечатление една много красиво подредена цветна леха, заобградена със зеленина (какво да направя сега, като имам слабост към цветята и зеленината.) Рекох си, че монасите, които живеят тук, явно си падат по градинарството. Тук му е мястото да кажа, че продължавах да си мисля, че манастирът е действащ (то естествено на входа имаше табела, от която ставаше ясно, че манастира е бил действащ през XІІІ - XІV век, ама кой да обърне внимание на такива работи? Аз съм малко кон с капаци и я видях чак на излизане тази табела!)
И така, тъкмо се бях насочила по алеята към самия манастир, когато видях една странична пътечка с табела, на която пишеше, че води към катакомбите. Катакомбите! Точно тях всъщност исках да видя най-много, защото бях гледала разни много интересни снимки в интернет. Притеснявах се, че може да са затворени за посетители, а аз наистина исках да ги видя и основно заради това дойдох на Аладжа манастир (другата ми слабост е археологията и много ми се щеше да надникна в едно такова тайнствено местенце, каквото е една древна дупка изкопана в скалата.) Ето защо, като видях табелата, моментално изоставих главната алея и се насочих по страничната пътечка, която водеше към прославутите катакомби.
Тук ме чакаше една приятна изненада, защото се оказа, че тази горска пътечка е всъщност дендрологичен маршрут, т.е. маршрут за изучаване на дървесните видове! Е няма такова щастие - щях да видя не само катакомбите, заради които дойдох, но и евентуално да науча някои нови за мен видове дървета! Благодарих на Бога, че ме доведе тук и тръгнах с бодра крачка по пътечката.
Посетители имаше малко, може би заради жегата, затова беше доста тихо и спокойно сред гората, само птиците се чуваха. Всъщност, ако не бяха лианите, гледката щеше много да прилича на планинска пътечка на Витоша примерно - твърде много неравна и камениста, на места тясна и стръмна, което ме принуждаваше често да си напомням да си гледам в краката, но същевременно не можех да откъсна поглед и от красотата на дърветата около мен. Благун, цер и космат дъб, габъри, лиани, диви круши, бъз, мъждрян - какви ли не растителни видове имаше! Аз разбира се не ги познавах всичките, но за щастие някой добър човек се беше сетил да сложи тук-там обяснителни табели пред някои дървета и храсти, за да могат и такива псевдо-дендролози като мен да понаучат нещо. Имаше и много видове пеперуди, които при това изглежда нямаха страх от хората и доверчиво прелитаха навсякъде около мен. Бях чувала, че в природния парк "Златни пясъци" има пепелянки, затова имах едно наум да внимавам къде стъпвам, но от друга страна може би тъкмо страхът от змиите държеше хората далеч от тази камениста пътечка. Това обаче беше добре дошло за мен - не ми трябваха никакви хора да ме разсейват и никакви пепелянки не можеха да ме спрат да ида до така желаните катакомби!
Тук трябва да споделя и някои от мислите, които ме обзеха, докато вървях по пътечката. Мислех си за тези монаси, които са живели тук. Знаех, че манастирът е много стар и си представях как са се крили из тези катакомби от страх от турците (чак по-късно разбрах, че манастирът е спрял да действа още преди турците да се появят по тези места). От друга страна, сред тази дива обстановка и тези камънаци на монасите трябва доста да им е бил труден живота. Какво ли са яли? Никъде не видях площ подходяща за обработваема земя, значи не са могли да си отглеждат нито жито за хляб, нито пък някакви други зеленчуци. Остават единствено дивите горски плодове - дренки, джанки, жълъди, диви круши. Това се казва постене - да се отдадеш на пост и молитва, а усамотението и трудния живот няма как да не насочат човек към молитви и мисли за Бога. Със сигурност им е било трудно на тези монаси, но от друга страна и някакси им завиждах за куража да дойдат да живеят тук и им се възхищавах, че са могли да обичат Бога въпреки всички трудности на ежедневния живот. Боже, че те даже и вода не са имали близо до манастира, най-близкия извор се оказа, че е на почти километър разстояние!
Но да се върна към настоящето, защото достигнах вече и до самите катакомби. Честно казано, бях разочарована, защото на снимките в интернет изглеждаха доста различно. Това, което видях с очите си, беше една пълна разруха. Трева, бурени и лиани бяха обрасли навсякъде и то в такива количества, че почти нищо не се виждаше от самите камъни. В насрещната скала се забелязваха две дупки, които обаче бяха затворени с метални решетки и с табели "Не влизай! Опасност от срутване!" Всъщност навсякъде имаше такива табели - "Внимание!", или "Свлачище!", или "Падащи камъни!" Малко по-нагоре в скалите се виждаха 2-3 по-малки дупки, на които сякаш нямаше решетки и аз реших да ги разгледам, въпреки всички предупредителни табели. Даже започнах да се катеря натам, но като стигнах 10-тина метра височина точно пред мен един голям камък се срути надолу, а след него и още доста по-малки камъни и пясък, с други думи - един каменен водопад се изсипа точно пред очите ми. Реших, че Господ не разрешава да се завирам в тези дупки и ми дава сигнал да не ходя по-нататък, затова се върнах долу.
Единствената катакомба, която не беше затворена с метална решетка, изглеждаше не по-малко готова да се срути, но пък щом нямаше решетка явно беше обезопасена донякъде и затова реших, че там ще вляза. Сякаш за потвърждение, че няма нищо страшно, точно в този момент една възрастна двойка излезе от там. Изчаках ги да си тръгнат и влязох вътре. Пространството беше с размери около 4 на 6 метра, а на височина беше толкова ниско, че на някои места трябваше да се навеждам, за да мина. Първоначално нищо не видях освен неравния под и опушените стени. Имаше някакъв доста голям отвор на пода, който изглежда някога е водел към някакъв склад или нещо подобно, но сега беше наполовина срутен и покрит с метален похлупак, та почти нищо не можеше да се види. После, когато очите ми свикнаха с тъмнината, видях една дупка, която отиваше нагоре и беше подпряна с някакъв кол. Нищо не се виждаше вътре, въпреки че имах в себе си едно кирливо китайско фенерче и се опитах да я осветя, но светлината му се оказа твърде слаба. Дупката се изкривяваше в горния си край, а някъде далече, далече отгоре сякаш идваха някакви отблясъци от светлина, изглежда това е бил някакъв комин или отдушник.
Влязох по-навътре към задния край на катакомбата и там видях, че има една доста ниска и тясна странична галерия, по-скоро тунел, който беше съвсем тъмен, както и цялото място всъщност. Никъде нямаше монтирани лампи, което ми се видя странно като за културна забележителност, защото и в трите пещери в България, които съм посещавала, имаше инсталирано осветление. Въпреки всичко реших да се направя на Индиана Джоунс и се набутах вътре. Тунелът ставаше все по-нисък и все по-тесен, но след един завой изведнъж излезе на едно празно пространство, където имаше някакви ниши в земята. Сетих се, че бях чела за тези катакомби, че са се използвали и за гробници и тези ниши вероятно са били гробовете на умрелите монаси. Искаше ми се да видя и по-навътре какво има, но нищо не се виждаше на слабата светлина от фенерчето ми, а и нямаше къде да се стъпи, освен върху гробовете на монасите. Реших, че това ще е твърде кощунствено, затова само направих 2-3 снимки и си тръгнах обратно.
Междувременно очите ми вече бяха свикнали с тъмнината, затова като излязох от тунела успях да различа някакви надписи върху стените и тавана на катакомбата. Вгледах се по-отблизо и същевременно ме занимаваше мисълта дали тази пещера е естествено образувание или е издълбана от самите монаси. След по-подробното оглеждане стигнах до извода, че донякъде дупката е била естествена, а по-навътре е била разширена, като за целта скалите са били дълбани с някакви инструменти. В действителност, това което първоначално ми заприлича на надписи се оказа, че всъщност са следите от инструментите, с които са дялкали скалата. Отвън чух че идва някаква група хора, и затова реших да изляза, за да им освободя място и те да влязат да разгледат. Групата се оказа от 4-има чужденци, трима мъже и една жена. Май унгарци бяха, говореха постоянно и то доста високо, като най-шумна беше жената. Може би щях да остана още да поразгледам, но тези четиримата твърде много ме разсейваха, затова си обрах крушите и тръгнах да видя и самия манастир вече.Върнах се по горската пътечка до централната алея и като изминах едно кратко разстояние видях насреща варовиковите скали, в които беше разположен и манастира. Отдясно имаше малка къщичка с надпис "WC", след нея - голяма дървена порта, която беше затворена и нямаше никакви табели дали води на някъде, а още по-нататък имаше и една къщурка, която изглеждаше обитаема и аз реших, че там сигурно живеят монасите (не очаквах все пак, че ще живеят сред скалите). Отляво имаше 2-3 дървени пейки, а след тях едно пространство, където може би някога е имало функциониращо кафене или нещо подобно. Сега от него бяха останали само няколко стола и маси, иначе беше напълно празно, и все пак забележително, защото беше декорирано с два резбовани дървени стълба, каквито бях виждала по филмите за американските индианци. Разликата беше, че на индианските стълбове-тотеми обикновено се изобразяват животни-божества, а на тези тук бяха резбовани лицата на двама мъже с бради, вероятно монаси някакви. Във всеки случай изглеждаха доста внушително и ми напомняха на каменните статуи на древните царе от "Задругата на пръстена".
Минах покрай стълбовете и се приближих до скалите. Там пък имаше подредена нещо като сцена със зелени седалки, може би някакви презентации се прожектираха върху скалите, или по-скоро светлинно шоу, защото имаше доста прожектори. Освен това бяха монтирани и тонколони, от които постоянно се лееха разни църковни песни, каквито мен по принцип доста ме дразнят, но тук сякаш звучаха съвсем на място и до голяма степен действаха успокояващо и същевременно вдъхновяващо. След сцената отдясно бяха скалите, където вече се виждаха и дупките на манастира, а аз чак сега започнах да си давам сметка, че всичко изглежда твърде древно и може би манастирът съвсем не е действащ, което в последствие така и се оказа.
Първия ред пещери се намираше на около 15 метра височина и беше заграден с железен парапет, вероятно от съображения за безопасност. Първоначално не забелязах, че отгоре има и втори ред пещери. Една извита метална стълба водеше нагоре и аз тръгнах да се изкачвам по нея, макар че не ми изглеждаше много стабилна, а и малко ме е страх от високото, но реших че ще е като "да идеш до Рим и да не видиш папата", ако съм дошла до тук и не се кача до пещерите.
Имаше няколко групички туристи, които вече слизаха, като основно преобладаваха руснаците. Стълбата се виеше до самите скали и сега вече имах възможност да ги разгледам от близо - варовикови бяха и изглеждаха много изсъхнали и трошливи. Изобщо всичко изглеждаше някак много корозирало и готово да се срути, та за пореден път ми мина през главата малодушната мисъл да се върна долу. Набързо я подтиснах, като си рекох, че ако Господ иска да ме убива сигурно първо ще ме остави да разгледам манастира, пък чак тогава вече ще срутва каквото има да срутва.
Първата пещера, до която стигаше стълбата, се оказа църквата на манастира. Имаше нарисувана възстановка как е изглеждала, когато е била действаща (аз чак сега вече загрях, че понастоящем не е действащ този манастир, в крайна сметка, ако беше действащ, най-малкото църквата му щеше да изглежда като църква.) А иначе се виждаха само голите варовикови стени на скалата, които при това забелязах, че не са в естествен цвят, ами са напръскани с някаква розовееща мазилка, може би за да се забави корозията. Само в десния край се виждаха 2-3 ниши в стената, по формата на които личеше, че там са били слагани иконите. Абсолютно никакви стенописи не се виждаха никъде, ако не броим споменатата възстановка. Въпреки всичко, цялото място имаше някакво свръхестествено въздействие и то много по-силно, отколкото съм чувствала в други - при това действащи - църкви и манастири. Свято място, да, точно така бих го определила, чак тук горе наистина почувствах, че съм на свято място.Един нисък полуподземен коридор водеше към съседната група пещери, където пишеше, че са се намирали монашеските килии и пак имаше нарисувана възстановка на един монах, който се моли в килията си. Изобщо, във всички помещения имаше нарисувани такива репродукции и добре че ги имаше, защото иначе трудно би се сетил човек къде какво е било. Килиите, в които са живели монасите, или поне това, което беше останало от тях, бяха високи около метър, а и на ширина бяха пак толкова горе-долу - около метър на два. Боже, как ли се живее на такова пространство?! А пък аз си позволявам да негодувам, че квартирата ми е тясна! На всичкото отгоре изглежда, че монасите са спали върху самите скали, защото не мога да си представя как в това тясно пространство би могла да се завре и постелка някаква или завивка. Три килии успях да преброя, може би е имало и други на времето, но явно са са срутили.
Следващото помещение беше малко по-високо и по-широко и според възстановката там са били кухнята и трапезарията. Никъде не видях нищо, което да прилича на огнище или на комин, как са си готвили тия хора? Ама то всъщност какво ли пък толкова са имали да готвят, като са карали само на диви плодове!? За пореден път им се възхитих на тези монаси, че са се решили да живеят тук въпреки всички трудности.
Продължих нататък и се озовах в една пещера, която се оказа гробище, защото имаше 4 правоъгълни циментови плочи на пода, с нарисувани кръстове на тях, явно там са били открити гробовете на погребани монаси. Тук вече съвсем ме обзе онова свръхестествено усещане, че навсякъде наоколо витаят духовете на тези умрели свети хора. Какво ли е усещането да спиш на място, където на няма и 5 метра от теб е погребан мъртвец? Сигурно живеещите тук монаси постоянно са чувствали духовното присъствие на умрелите си братя. Нямаше друг път за по-нататък освен между гробовете, затова искам-неискам минах между тях, естествено внимавах да не ги настъпя, но от друга страна нямаше гаранция, че всички гробове са били открити и разкопани, нищо чудно да преминавах точно върху костите на някой отдавна погребан монах. Мислено се помолих на умрелите братя да ми простят, ако ги настъпвам, а също така помолих и Бога да ми дава сили да вярвам в доброто, колкото и рядко да го срещам това добро в днешно време и въпреки трудностите, които ми поднася живота. По-нататък се оказа, че няма повече пещери, затова се позабавих на гробището, където най-силно се усещаше споменатото свръхестественото въздействие, сякаш от самите скали се излъчваше. Добре че нямаше други хора наоколо да ми гледат сеира, защото малко си поплаках там - и за умрелите монаси, и за живите днес хора, заради бездуховното време, в което живеем.
После дойде една двойка българи - млад мъж и бременна жена - и аз набързо си преглътнах сълзите и си тръгнах обратно. Чак когато стигнах до стълбата забелязах, че тя продължава и нагоре, значи имаше още един ред пещери отгоре. Страхът от високото пак се опита да ме обземе, ама нали бях още под духовното въздействие на гробището, та успях лесно да го преодолея, като се помолих на Бога да ме пази, и се изкачих на горния етаж. Такава гледка се откри от там, че просто нямам думи да я опиша - представете си огромна площ от дървета и зеленина, а зад нея, в далечината, се синееше Черно море! Боже, заслужава си човек да се изкачи до тук, дори и само заради гледката! Снимките просто бледнеят, някъде бях чела, че даже и най-хубавата снимка не може да покаже това, което човек в действителност вижда с очите си. Това е самата истина - нито със снимка, нито с думи не мога да пресъздам тази величествена панорама, която се разкри пред мен - то не беше зеленина, то не беше светлина, то не беше синева... трябва просто да се види това!
Продължих с разглеждането на пещерите, въпреки че не ми се оставяше гледката. На този горен етаж скалните ниши бяха по-широки и дълбоки, но по-ниски. Тук нямаше нарисувани възстановки и нямаше как да се разбере за какво са служили тези помещения, вероятно и те са били монашески килии. За сметка на това, на тавана на първата скална ниша имаше нарисувана икона, не беше древна разбира се - ясно си личеше, че скоро е рисувана, даже ми изглеждаше сякаш недовършена. Не знам кой беше този, когото изобразяваше, защото нямаше надпис, каквито надписи съм виждала по иконите на други църкви. Въпреки това, аз не знам защо реших, че изобразява Архангел Михаил, може би защото имаше нещо като крила на гърба си. Не че съм обръщала внимание на други негови изображения дали има крила де, но при все това ми влезе в главата, че е имено Архангел Михаил и така си и остана. Дано да ми прости, ако е бил някой друг светец, задето го прекръстих. Не знайно защо тази икона някак си много ме зарадва, може би защото беше единствения стенопис, пък макар и съвременен, който видях в целия Аладжа манастир. Понеже някъде бях чела, че Михаил е един от най-силните Архангели и е водачът на небесното войнство, му се помолих и на него, да ми даде сили да свърша каквото имам да върша в този мой земен живот.
Малко по-нататък имаше едно празно пространство, а в дъното му - нещо като малък олтар. Беше преграден с желязна врата, но тя имаше решетка в горната част, та можеше да се види и вътре. Там бяха сложени няколко икони, а пред тях бяха разпръснати множество монети - изглежда този малък олтар беше място, където хората да си пожелаят нещо и да направят дарение, за да им се сбъдне желанието. Тук-там се виждаха сгънати малки листчета, явно имаше такава практика - да си напишеш желанието на листче и да го хвърлиш пред олтара. То всъщност такива сгънати листчета имаше и извън това мини-параклисче - мушнати в самите скални ниши и цепнатини на варовика. Аз не си написах листче с желание, не защото нямам желания, ами защото вярвам, че ако Бог иска да ми изпълни някое желание - ще го изпълни, независимо дали съм го писала на листче или не. Както вече казах, аз също го чувствах това място като свято, но според мен Бог е навсякъде и не е задължително точно в църква или в манастир да се моли човек, за да му бъдат чути молитвите.
Младият мъж с бременната жена пак ме настигнаха и затова аз се отдръпнах от олтарчето и се върнах да се донаслаждавам на гледката. След няколко минутно съзерцание (загубих представа за времето) стигнах до извода, че няма да мога да се нагледам, затова се опитах поне да я запечатам тази панорама в паметта си, та да я имам в колекцията си спомени от вдъхновяващи гледки. Нямаше никакво колебание за мен всъщност, че тази гледка моментално влезе в топ 10 на най-красивите гледки, които съм виждала през живота си.
Тръгнах да слизам надолу по стълбата, където се разминах с още няколко групички туристи, тези обаче говореха на турски. Имаше още един цял час докато ми дойде автобуса, затова реших да си почина на една от дървените пейки. Докато седях се появи една голяма група руснаци, които се спряха точно пред мен. Те имаха и екскурзоводка, която им разказваше, та благодарение на нейните думи, макар и на руски, горе-долу научих и историята на манастира (няма да я преразказвам тук, има предостатъчно информация в интернет за интересуващите се).После руснаците тръгнаха към стълбата, а мен през това време започна да ме мъчи жажда. Аз си носех едно малко шишенце с вода, но отдавна го бях изпила, все пак жегата беше наистина голяма. Никъде наоколо не се виждаше чешма или нещо подобно, но се оказа, че Господ пак е решил да се погрижи за мен и да ме спаси от жаждата. Отидох да питам при къщурката, където пишеше "WC", дали мога да си налея вода. Там имаше един възрастен господин, който изглежда страдаше от някаква болест, защото на шията му имаше някаква огромна подутина, та този господин ми каза, че водата не е добра за пиене, защото се вадела от някакъв кладенец и била застояла. Все пак влязох да си измия поне лицето, за да се охладя. Като излязох видях, че до болния господин е седнала и една възрастна лелка, която държеше голяма 2-литрова туба със студена вода. Тя изглежда беше чула, че питам за вода и сама ми предложи да ми сипе от нейната. Напълни ми шишенцето и ми каза, че имало и чешма долу до входа и там водата била хубава за пиене. Благодарих на лелката и на възрастния господин, а мислено благодарих и на Бога, че се погрижи за мен и ми утоли жаждата с помощта на тези добри хора.
И така, понеже вече имах вода, не ми беше толкова спешно да излизам, затова реших в оставащото време до автобуса да разгледам и страничните горски пътечки около катакомбите. Оказа се, че има много такива пътечки, някои бяха с маркировка, изглежда бяха туристически маршрути, а една установих че води чак до шосето долу, т.е. имаше и друг вход за манастира, който заобикаляше "музея" и касата. Помислих си, че ако бях огледала предварително, можех да заобиколя централния вход и да разгледам манастира без да давам 5лв., но явно на Бога не му беше угодна тази моя мисъл, защото в този момент се появи един голям стършел, който се лепна за мен и изглежда много искаше да си хапне от мен. Може би го привличаше бялата ми тениска, не знам, но той упорито ме преследва в продължение на поне 10 минути, може да е искал и само да кацне на мен де, но във всеки случай ме принуди да тръгна обратно към манастира, даже на бяг ме обърна накрая! После намерих една друга пътечка, където беше пълно с пеперуди и там вече забавих крачката си и обикалях, докато не стана време да отивам за автобуса.
Върнах се на централния вход и чак сега вече видях и табелата, където се обясняваше историята на Аладжа манастир. Малко по-надолу видях и чешмата и отидох да си налея вода (там имаше много хора, затова се наложи доста да почакам, докато се доредя до чучурите). Междувременно забелязах, че има множество указателни табели, които сочеха на различни посоки в околните гори. Не можех да разчета толкова отдалеч какво пише на тях, но си обещах, че ако дойда пак някой ден задължително ще ги проуча и тези странични пътечки. Всъщност много ми се искаше пак да дойда и се помолих на Бога пак да ме доведе тук някой ден. Сякаш като потвърждение - че молитвата ми е чута - пред очите ми попадна още една табела, която не бях забелязала дотогава. Аладжа манастир се сбогуваше с мен със следното послание:
"Елате възлюблени от Бога! Елате да се насладите на онова, за което тъгувате! Да чуете дивите скали - тайнствени и мълчаливи богослови и те ще отведат ума и сърцето ви към Твореца. Ще ви поучи светлият лик на Ангела - син на небето. И ще бди над пътя ви земен. Почерпете от светлата мъдрост на тези, що живели са тука! И нека Бог да ви пази!"Амин.
-
-
